Вижте още:
Теория на системите II част.
Теория на системите III част.
Система — същност, характерни черти и свойства
Същност на системите
Същност на системите
Думата „система” се използва от далечни времена.
Още от древността човекът е търсил начини за обяснение на системите от заобикалящата го среда и връзките между тях. Системният подход, насочен към решаването на различни проблеми (наричан още „общонаучен метод”), много често се приписва на древногръцкия учен Аристотел. Резултатите от изследванията показват, че неговите корени откриваме в древността — около 300 години преди новата ера в Гърция (т.е. по времето, когато е живял Аристотел), но по-вероятно е научният метод да е плод не само на един автор.
Убеждението, че научните изследвания са станали твърде тесни и специализирани и че научните дисциплини са изгубили връзката помежду си, подтиква биолога Лудвиг фон Берталанфи, икономиста Кенет Боулдинг, биоматематика Анатол Рапопорт и физиолога Ралф Жерард към създаване на Дружество на Общата теория на системите през 1954 година. Дружеството си поставя за цел да поощрява комуникациите между учените, да улеснява обмена на научни знания и да минимизира дублирането между научните изследвания. Мнозинството от системните конципции могат да бъдат открити в съвкупността от принципи, отразяваща идеите на дружеството, станала известна като Общата теория на системите.
Системният подход дава един нов и различен начин на мислене, насочен към изучаване на обектите и явленията като ЦЯЛО – т.е
принцип на разглеждане/описване на света,
обединяващ линейните – прогресивни вериги на каузалност със СИСТЕМНИТЕ кръгове на „обратна връзка.”.
В съществуващите дефиниции за понятието „система” могат да се открият няколко основни момента:
- Системата е множество от елементи, СВЪРЗАНИ по ОПРЕДЕЛЕН начин помежду си;
- Всяка система съществува в някаква ОКОЛНА среда;
- Елементите в системата ВЗАИМОДЕЙСТВАТ ПОМЕЖДУ СИ и с ОБКРЪЖАВАЩАТА ги среда;
- Системата е „създадена”, съществува и функционира с оглед постигането на дадена цел;
- Елементите в системата функционират като ЕДИННО цяло.
Предвид горепосочените основни моменти, може да бъде дадена следната най-обща дефиниция на понятието:
Система е всяка една съвкупност от елементи и връзките между тях и с околната среда, взети заедно с техните свойства и свойствата на връзките,
която функционира като ЕДИННО ЦЯЛО.
Системната концепция може да бъде приложена в много области на научното познание. На практика определянето на състава и обхвата на една система се извършва по най-целесъобразният начин в зависимост от целите и задачите на даденото изследване.
Характерни черти и свойства на системите:
Синергетика –
ключовият момент на свойството е, че елементите от системата, разглеждани поотделно не изразяват нейната същност. За да бъде разбрана тя напълно, е необходимо да бъдат разглеждани като ЕДИННО ЦЯЛО
(Пример с автомобила — цялото е нещо повече, отколкото сумата на неговите части; пример с човека – цялото е нещо повече от простата сума на неговите части).
Йерархичността
е важна черта на системите. Означава, че всяка една система може да се разглежда като част от друга, по-голяма по обхват, наричана макро- или супсистема, която от своя страна може да бъде част от околната среда на разглежданата система, да обхваща цялата й околна среда или дори да надхвърля обхвата на околната среда.
Аналогично, но в обратна посока на процеса включване, съставните части на една система могат да бъдат разглеждани като по-малки системи, наричани нейни подсистеми, които от своя страна са съставени от други още по-малки системи и т.н.
Продължаването на йерархията в посока „надолу” (т.е. задълбочаването й) води до нарастване на ДЕТАЙЛИЗАЦИЯТА, но стеснява областта на изследване, докато продължаването й в посока нагоре увеличава степента на обобщаване, но дава много по-широк кръгозор и обхват на изследването.
Цялостност
е свойство на системите, позволяващо осъществяване на процес на интеграция. При него определен брой системи на базата на съществуващите между тях връзки и взаимодействия могат да бъдат обединени в една по-голяма суперсистема, която може да бъде изследвана като САМОСТОЯТЕЛНА система.
Необходимо е да се има предвид, че правилното функциониране на една система зависи от връзките и взаимозависимостите межуд всички нейни съставни части. Това подчертаване на цялостта на системите е известно под името ХОЛИЗЪМ.
Взаимосвързаност.
Измененията в някои от съставните части на системата неизбежно рефлектират и водят до промени в други нейни части.
/Много проблеми във фирмите са породени именно от факта, че се извършват промени в отделни техни отдели, без да се отчита последващият ефект (наричан понякога «лавинообразен») върху останалите засегнати от промяната отдели, което понякога води до гибелни за организацията резултати./
Целенасоченост
е свойство, подчертаващо важният момент в системният подход, т.е. подсистемите трябва да действат за постигането на целта, за която е създадена обединяващата ги система.
Основни компоненти на системата и видове системи
Основни компоненти на системата
Всяка една система се състои от няколко ключови компонента:
- процес на трансформация;
- граници на системата;
- околна среда.
Моделът на системата включва основните елементи: вход, процес на трансформация, цели, изход, обратна връзка и контрол.
ОБЕКТИ, АТРИБУТИ и ВЗАИМООТНОШЕНИЯ в системата
Всяка една отворена система включва три елемента:
Обекти –
това са ЕЛЕМЕНТИ/членовете на системата
Атрибути –
това са СВОЙСТВАТА на ОБЕКТИТЕ (поведенията им), с които се идентифицират.
Взаимоотношения –
това са СВЪРЗВАЩИТЕ звена между ОБЕКТИТЕ с техните АТРИБУТИ.
Всеки ЕЛЕМЕНТ на системата се идентифицира със своите поведенчески свойства (комуникативни поведения), които проявява в процеса на взаимоотношение с другите ЕЛЕМЕНТИ.
Взаимоотношенията между ЕЛЕМЕНТИТЕ на СИСТЕМАТА винаги зависят от КОНТЕКСТА, т.е. от конкретния проблем и свързаните с него обстоятелства (Hall & Fagen, 1956).
Взаимоотношенията се делят на два вида: значими (важни, съществени) и тривиални (несъществени).
СИСТЕМНИЯТ ПОДХОД РАЗШИРЯВА ГРАНИЦИТЕ НА методите за изследване природата на картината ни за света
КАТО включва ЕФЕКТИТЕ от ПОВЕДЕНИЕТО на ЕЛЕМЕНТИТЕ върху ОКОЛНИТЕ ЕЛЕМНТИ, тяхната реакция на това поведение и КОНТЕКСТА, в който всичко това се осъществява.
СИСТЕМНИЯТ ПОДХОД измества ФОКУСЪТ от ИЗКУСТВЕНО ИЗОЛИРАНИЯ ЕЛЕМЕНТ към ВЗАИМООТНОШЕНИЕТО му с ЧАСТИТЕ/ЕЛЕМЕНТИТЕ на по-широката система, в която той има съставляваща роля.
„НАБЛЮДАТЕЛЯТ” се насочва от изучаването на елемента към изучаване НА наблюдаемите ПРОЯВИ на ВЗАИМООТНОШЕНИЯТА МЕЖДУ (останалите) ЕЛЕМЕНТИТЕ съставляващи по-широката система.
Т.е понятие „НАБЛЮДАТЕЛ” /безучастно наблюдаващия ставащото/ , се заменя със СИСТЕМНО ОРИЕНТИРАНИЯ МУ ЕКВИВАЛЕНТ – „УЧАСТНИК”, едно понятие, което налага квантовата физика.
Система и среда
Отворената система и да е саморегулираща се, то тя НЕ е изолирана система, която функционира отделно от средата.
Всеки ЕЛЕМЕНТ от системата, се влияе в по-голяма или по-малка степен от средата.
Повлияният от средата ЕЛЕМЕНТ, влияе по свой начин върху останалите ЕЛЕМЕНТИ на СИСТЕМАТА, която съставлява.
СРЕДАТА представлява СЪВКУПНОСТ от други СИСТЕМИ.
В този смисъл, ВСЯКА ОТВОРЕНА СИСТЕМА, се явява среда за по-малките субсистеми и тя действа върху тях по същия начин както „голямата” външна среда.
Следователно, взаимоотношенията в системата и неговите субсистеми са „отворени” за взаимодействие (комуникация), още повече, че те имат потребност от средата.
Пример за взаимодействие със средата е факта, че един член на системата може да бъде включен в различни субсистеми, с различни функции в тях:
С други думи, както отделните ЕЛЕМЕНТИ, така и отделните СУБСИСТЕМИ, могат да се препокриват с други субсистеми.
Свойства на отворените системи
Цялост
Система е цялостна. Тя е сложна, комплексна система.
Всеки един член е обвързан с други членове. Всяка една субсистема, е обвързана и се влияе от друга подсистема.
При промяна в който и да е ЕЛЕМЕНТ от субсистемата, винаги настъпва промяна в качеството на останалите ЕЛЕМЕНТИ(субсистеми).
Нещо повече, при промяната в един ЕЛЕМЕНТ, последващият ефект в останалите ЕЛЕМЕНТИ, се появява и изразява в пъти повече, отколкото при отделния елемент.
Обратна връзка
В сложните комплексни саморегулиращи се отворени системи, е от съществена важност да се проследяват КОМУНИКАЦИОННИТЕ взаимодействия, тъй като те не са каузални, т.е. един ЕЛЕМЕНТ въздейства (комуникира) върху друг ЕЛЕМЕНТ … Т.Е е налице една циркулярност (кръговост), а не линеарност (проста каузалност) във взаимоотношенията между отделните елементи
Осъзнаването, че ИНФОРМАЦИЯТА за ефекта, ако е правилно осигурена на причинилия ГО, ще гарантира неговата СТАБИЛНОСТ и АДАПТАЦИЯ към промяната на СРЕДАТА, не само отваря вратите за конструирането на машини от по-висок ред (т.е констроирани за грешки, целенасочени) и води до постулирането на кибернетиката като нова епистемология,
Но осигурява съвършено нови прозрения за ФУНКЦИОНИРАНЕТО на много сложни взаимодействащи си СИСТЕМИ,
откривани в биологията, психологията, социологията, икономиката и други области.
Появата на кибернетиката променя картината ни за света, като показва, че каузалното линейно, еднопосочно, прогресивно мислене, може да се обедини със системното мислене,
Благодарение на откритието на ОБРАТНАТА ВРЪЗКА.
Верига, в която събитие А, влияе върху събитие B, а след това влияе върху C, C на свой ред причинява D и т.н. и т.н, ще има свойствата на детерминистична линейна система.
Ако обаче D води /доведе/ до обратно до А, системата става кръгова и ФУНКЦИОНИРА по съвършено различен начин.
Тя проявява поведение , по същество аналогично на поведението на явленията , които не са се подавали на анализ в термините на строгия линеен детерминизъм.
Това се нарича обратна връзка.
Да вземем две свързани в по-комплексна система, субсистеми А и Б, които влизат във взаимодействие и които, сами по себе си, са диференцирани елементи /саморегулиращи се отворени системи/.
Ако съобщението на А е такова, че предвижда промяна (напр. сблъсък), то Б има две възможности:
а) Първият вариант предвижда да влезе в комуникация, като върне съобщението по посока на А със „съдържание” водещо до ескалация – това се нарича „положителна обратна връзка”.
Този ти връзка води автоматично до нарушаване на състоянието на баланс („хомеостаза”) във взаимоотношенията, респ. в субсистемата;
б) Вторият вариант предвижда комуникация, при която Б връща съобщението по посока на А със съдържание водещо до задържане на ескалацията – това се нарича „отрицателна обратна връзка”.
Този тип връзка запазва УСТОЙЧИВОСТТА и СТАБИЛНОСТТА на взаимоотношенията („хомеостаза”) и по този начин комплексната система остава балансирана.
Друг е въпросът, че при феномена „обратна връзка” съществува рамка – „от-до” (калибриране), в която отношенията на обединяващата ги система, се променят без това да засяга цялостното състояние на баланс и равновесие.
Природата на ОБРАТНАТА ВРЪЗКА – това е организацията на системата, нейните параметри, правила и потенциали.
Еквифиналност (краен, последен, заключителен)
Различни причини довели до промяна на един ЕЛЕМЕНТ на системата, могат да възпроизведат едни и същи резултати в самата система, както и обратното – едни и същи причини, да довеждат до различни резултати.
Това се нарича еквифиналност.
Еквифиналността се случва, защото при всяка една система има строго определена организация (параметри, правила и потенциали).
Именно тази организация на системата й позволява да остане балансирана (хомеостатична) въпреки, че е отворена система.
С други думи, ако възникне някакво „разстройство” в системата, при диагностиката не са важни толкова причините, колкото установяването на вътрешната организация на взаимодействието в системата.
Т.е „разстройството” – „болестните симптоми” на Елемент на системата, придобиват размерите на една отношенческа травма. Тази болест се превръща в болест на системата и включва сложен цикъл от взаимоотношения.
С други думи ‘разстройството” на един ЕЛЕМЕНТ от СИСТЕМАТА, не може да се разглежда само като нозологична единица (болест), а като нещо много по-сложно, което в процеса на взаимоотношения не е нито само причина, нито само резултат.
„Болестта” трябва да се разглежда единствено в междуелементен контекст, в междусистемен контекст, т.е. патологията при отделния ЕЛЕМЕНТ, преминава през патология на сибситемата, през патология на системата и навлиза в патология на „глобалната” среда.
В заключение еквифиналността може да се дефинира като възприети от системата относително устойчиви нагласи и очаквания за причините и резултатите.
Това са „вложенията” на членовете на системата, проявяващи се във взаимоотношенията за постигане на някаква крайна цел.
Когато говорим за комуникация, тя трябва да се схваща като интеракция, като трансакция.
Един ЕЛЕМЕНТ, не може да участва в комуникация, без да комуникира. Следователно, комуникацията като система не може да се обяснява елементарно от позиция на „стимул-реакция”, а само като интеракция.
Комуникацията бива:
- аналогова и дигитална.
- Симетрична, известна още като „симетрично взаимодействие”.
- Взаимодопълваща се, известна още като „взаимодопълващо взаимодействие”
Аксиома:
Всички комуникационни размени са само два типа:
симетрични или взаимодопълващи се, в зависимост от това, дали се основават на равенство - симетрия) или различие.
.