събота, 9 януари 2016 г.

Роршарх тест

....



Роршах тест се използва за диагностициране на психотични и непсихотични състояния, в случаите, когато изследваното лице отказва да си признае открито, че е психопат. 


Вгледайте се във всяка от десетте карти за няколко секунди и изберете най-подходящият според вас отговор.



Сумираните резултати са в края на теста.




карта 1.






А. Виждам лице на картата.

Б. Много страшно лице на картата.

В. Изглежда като някакви неща, които се въртят около картата.

Г. Виждам маска, или не...по-скоро цвете. Може да са и танцуващи мечки.

Д. Виждам сексуално-ориентирана сцена, за която не бих желал да говоря.

Ц. Виждам очевидното: /сподели/

Ц.Ц. Виждам каквото си искам: /сподели/





карта 2.




А. Виждам заешка глава.

Б. Заешка глава с отворена паст, която ще ме погълне всеки момент.

В. Прилича ми на разлято на петна мастило.

Г. Виждам тунел към друго измерение. Евентуално към Бора Бора.

Д. Двойка ескимоси на пиянска оргия. За долната част на картата наистина не ми се говори.

Ц. Виждам очевидното: /сподели/

Ц.Ц. Виждам каквото си искам: /сподели/



карта 3.




А. Танцьорки с по един ампутиран крак.

Б. Еднокраки канибали, които се бият за жертвата си.

В. Изглежда като картата на Италия след бомбена атака само че наобратно.

Г. Прилича на резултат от ДНК тест с разделени фенотипи.

Д. Прилича ми на оная яка фантазия след най-лошото ми напушване на концерта на Sexy Death Mashine.

Ц. Виждам очевидното: /сподели/

Ц.Ц. Виждам каквото си искам: /сподели/





карта 4.



А. Това е пеперуда, размазана на две от ботуш.

Б. Изглежда като че ли Вселената избухва и ще се стовари отгоре ми след секунда.

В. Хах! Е това вече определено е мастилено петно.

Г. Прилича на разрез на нещо, гледан под микроскоп или нещо подобно.

Д. Сякаш някой се съблича пред мен. Хе хе!

Ц. Виждам очевидното: /сподели/

Ц.Ц. Виждам каквото си искам: /сподели/




карта 5.




А. Виждам глава на пухкаво сиво коте.

Б. Виждам очите на Сатаната, изпълнени със зла, изгаряща омраза към душата ми.

В. Това е голяма неопределена форма от върха към центъра. Прилича на петно от мастило малко преди да попие.

Г. Прилича ми на някой ударен от високоскоростен влак на бъдещето с около 100 000 км/ч.

Д. Не мога да кажа на какво ми прилича. Мама не разрешава да употребявам тази дума.

Ц. Виждам очевидното: /сподели/

Ц.Ц. Виждам каквото си искам: /сподели/





карта 6.






А. Прилича на глава на коте. Не, чакай - на зайче. Исках да кажа на прилеп...Ох, по дяволите, предавам се!!!

Б. Виждам два зли градински гнома, които се шпионират един друг.

В. Виждам нещо неопределено, неясно и разкривено. Мисля, че това е всичко.

Г. Изглежда като конфликт между моето Его, подтискано от Супер Его-то ми, направен с mirror image от некадърен Фотошоп маниак.

Д. Леле, наистина ми се иска да се гушна под чаршафите като гледам това!

Ц. Виждам очевидното: /сподели/

Ц.Ц. Виждам каквото си искам: /сподели/





карта 7.





А.Виждам чудовище. Не.... кърлеж е, който се е надвесил да изяде безпомощно пухкаво кученце.

Б. Изглежда ми като сърце, изтръгнато от гърдите на жертвата, все още пулсиращо. (Не съм съвсем сигурен за последното.)

В. Е това петно вече на нищо не ми прилича. Може ли да отидем на обяд?

Г. Прилича ми творба на свърнадарено дете-индиго с мозъчни увреждания, русувана в час по модерни изкуства.

Д. Прилича ми на двама души, които правят секс. Не че знам как изглежда това.

Ц. Виждам очевидното: /сподели/

Ц.Ц. Виждам каквото си искам: /сподели/






карта 8.






А. Виждам листо. Или някакви диви животни, които се катерят по стената в някаква пещера.

Б. Страшно прилича на разтворената паст на Пришълеца. Може и да е на Хищника. Отдавна го гледах този филм.

В. Мисля, че това е същата карта като номер 4. Или може би номер 5.

Г. УаУ! Напомня на рентгенова снимка на гръден кош. Да, определено е гръдна рентгенография.

Д. Изглежда като нещо мноооого sexy. Heheh

Ц. Виждам очевидното: /сподели/

Ц.Ц. Виждам каквото си искам: /сподели/




карта 9.






А. Прилича на чудовище. Дръжте ме, изплаших се!

Б. Не знам какво е, но не искам да го срещам в тъмното.

В. Това е нещо като бившата ми жена. Рано сутрин.

Г. Това е Дяволът, който иска безсмъртната ми душа. Не можеш да ме заблудиш, изчадие Адово!

Д. Хахаха, разлюлени цици. loloolol

Ц. Виждам очевидното: /сподели/

Ц.Ц. Виждам каквото си искам: /сподели/





карта 10.






А. Виждам размазана жаба на високоскоростна магистрала в час пик!

Б. Убий всички, трябва да ги убия всички!!!

В. Изглежда като нещо смътно, неопределено , неясно и наистина неописуемо!

Г. Този образ е копи-пейст и адвокатът ми ще бъде незабавно уведомен!

Д. Това изглежда като размазано жълтеникаво петно върху чаршафите ми! Ouch!

Ц. Виждам очевидното: /сподели/

Ц.Ц. Виждам каквото си искам: /сподели/


.....

понеделник, 17 август 2015 г.

Рефлекторен характер на психиката


...



/„Отразяване" на латински е „рефлекс" – т.е отразяващият характер на психиката/



Малките деца рисуват човека изключително опростено: огромна глава с очи и изведнъж - крака. От гледна точка на тригодишния художник няма никакви излишни детайли – човекът има очи, за да гледа, и крака, за да ходи.

Психиката е понятие, обозначаващо отражението на „външния” и „вътрешен” "свят" в/от мозъка, чрез нервната система.

Но защо „е потрябвало" на еволюцията такова „дублиране" на света? Каква е необходимостта от психиката?

Основното условие за съществуването на всеки жив организъм е равновесието му с околната среда.(хомеостаза)
Такова равновесие се постига благодарение на факта, че на всяко жизненоважно изменение в околната среда организмът отговаря с някаква целесъобразна (приспособителна) реакция.

Затова може да се каже, че психиката е нещо като „орган” за отразяване на действителността и за регулиране на организма в съответствие с отразените свойства на околната среда, но понеже не е локализиран, а е съвкупност от множество взаимодействащи си органи и функции, е прието да се говори за нея като за психичен „апарат”.

„Апарат” е системно понятие, което обозначава съвкупност от устройства или системи (с относително сложна вътрешна структура), предназначена да изпълнява конкретни функции.

Това, че е невидима, не означава, че не съществува и че емпирично не може да бъде изследвана.
Психиката е толкова невидима и също толкова реална, колкото е невидима и реална – ВИРТУАЛНАТА РЕАЛНОСТ, изразена чрез глобалната мрежа.

Така както виртуалната реалност се осъществява – реализира, чрез глобалната интернет мрежа, така и психиката се реализира, чрез нервната система, но и двете не могат да бъдат единствено материално-енергийно локализирани и описани, макар, че се осъществяват чрез материални и енергийни мрежи от връзки, защото представляват сложни СИСТЕМИ, изградени от строго специфичното взаимодействие на материя, енергия и информация.

Понятието „виртуален” означава "като истински" и е създадено, за да пояснява, че съществителното изпълнява същите функции и предназначение като реално съществуващо, но няма ОНТОЛОГИЧНА реализация до момента на виртуалното си възникване. Резултат е на/от мисловна дейност – мисловна конструкция (образ), фантазия, ВЗАИМНО СПОРАЗУМЕНИЕ или внушение.
Онтология (от гръцки:"битие", "съществуващо", и  "наука", "знание") е философска дисциплина, която се занимава с изследване и разбиране на съществуващото,реалността и битието като цяло.
В компютърните науки онтология се нарича представянето на света в системата. Въпреки че съществуват и онтологии с общо предназначение (като Cyc), широко практикуван подход е да се моделира света според целите на приложението. Така резултатът е по-малка (лесна за създаване) и прицелена (лесна за използване) база данни.

Виртуален образ на реален предмет може да се получи и в резултат на оптично, електронно или друго преобразуване.

Виртуално е синоним на идейно, а идейно на ПОНЯТИЙНО ( от понятие)

Идея е термин свързан с мисловен образ на някаква част от битието, атрибут на мисленето и логиката. Идея е главната мисъл, главната тема на произведението или теорията. Когато идеята е тясно свързана с думите, с вербалните знаци тя дава съдържание на мисловната конструкция ПОНЯТИЕ.

Животните не могат да боравят с абстрактни понятия. 

Понятието е форма на мислене, в която обобщено са представени съществените признаци на предмети и явления. Функциите на понятието са да разделя, идентифицира и класообразува. Понятието е продукт и средство на мисленето. Същността на понятието се разкрива в съжденията. То представлява определение, дефиниране на даден предмет, чувство, намерение, непредметни представи. Съждението е мисъл утвърждаваща или отричаща признаците на предмет или абстракция. В него се разкрива част от съдържанието на понятието, чиито признак се потвърждава или отрича. Езикова форма на съждението е изречението.

Абстракция (от латински abstractio - отвлечен) е процес или израз, означаващ някакво отвлечено, ирационално понятие или фикция. В този смисъл абстракциите са малко или много нереална, отдалечена представа за действителността, която обаче е макар особено средство за опознаване на тази действителност.

В информатиката абстракция е начин на разглеждане на обект, при който се взимат предвид само тези негови характеристики, които имат значение в конкретната ситуация. Използването на абстракции при създаването на компютърни програми дава възможност за сложни обекти да се мисли като за прости такива. По този начин абстракциите позволяват да се конструират сложни програми, въпреки ограничените възможности на човешкия мозък. Абстракциите лежат в основата на обектно-ориентираното програмиране.

По-късно ще посветя специален пост на това, кaква е ролята на ПОНЯТИЯТА в и за организацията на ЧОВЕШКАТА ПСИХИКА и с това, ролята им за съставянето - изграждането на задоволителна картина на света.



......

Нервната система е най-сложната и най-високо еволюиралата система ръководеща, координираща и интегрираща функциите на всички останали органи и системи.
Тя представлява милиони свързани помежду си нервни клетки наречени още неврони. Състои се от:

- Периферна нервна система, която представлява МРЕЖА от нерви и
- Централна нервна система ЦНС (главен, малък, продълговат и гръбначен мозък).

При животните нервната система КОДИРА дейността на мускулите, следи за правилното функциониране на органите, отправя и спира СИГНАЛИ от сетивните органи, реагира на измененията в условията на външната и вътрешната среда.


От биологична гледна точка нервната система бива:

- мрежеста - най-просто устроена. Тя е съставена от множество клетки разположени по цялото тяло и свързани по между си чрез израстъци.
Медузите, хидрата и коралите имат мрежеста нервна система.

- ганглийна - съставена е от нервни гангли и връзки по между им, чрез които се образуват нервни вериги.
При някой червеи, при раци и насекомите ганглиите в предната част на тялото се разрастват и образуват по големи струпвания - надглътъчни гангли, подглътъчни ганглии и коремна нервна верига.

- тръбеста - характерна за гръбначните животни и е най-сложно устроена. Тя има две части-централна и периферна нервна система. Централната нервна система включва главен и гръбначен мозък. При различните групи гръбначни животни частите на главният мозък са различно развити. Периферната нервна система е съставена от нерви и ганглии.



Всички живи същества зависят на живот и смърт от това удовлетворително да възприемат околния свят.

Даже амебата, която наблюдаваме под микроскоп, в своята капка вода търси онова място, където са оптималните й жизнено важни фактори (температура, осветеност, кислород и т.н.).
Когато наблюдаваме нашите котки и кучета ни става ясно, че и те носят със себе си една твърде сложна картина за действителността и реагират със страх и даже паника, ако външните събития не могат да се вградят в представата им за света и изглежда, че й противоречат.

Несъзнателно обаче, ние приемаме, че организмите по подразбиране имат способността удовлетворително да възприемат околния свят, сякаш той и работещият ред в него е очевиден, сякаш очите имат способността да виждат света такъв, какъвто той е в "действителност".

Ще посветя специален пост на сетивата. Засега карам под ред.
Но за секунди само ще се спра напр. на окото.

..

Окото е чифтен сетивен орган при човека и животните, който притежава способност да възприема електромагнитното излъчване на светлинните вълни и така да обезпечава основната сетивна и когнитивна функция - зрението. При човека органът око е само компонент на цялостния зрителен апарат, който включва периферен, проводников и централен отдел. При различните организми очите са устроени по различен начин. Единствената функция на най-просто устроените очи е да разграничава тъмнина и светлина. По-сложно устроените предполагат по-развито зрение.

Най-висшеустроени видове от класовете Бозайници, Птици, Влечуги и Риби имат по две очи, които могат да са разположени в една равнина и дават възможност за възприемане на триизмерен образ (стереозрение), както е например при човека. При други видове - като заека и хамелеона - очите са в различни равнини и виждат два отделни образа (монокулярно зрение). Посредством очите организмът набавя около 90% от информацията в околния свят.

Но окото е и един от многото „входове” – чрез които се приема огромният поток информация от средата.
Очите, сетивата въобще, са „входовете”, чрез които постъпва информацията, която се обработва от специализираните за целта центрове на нервната система, така че накрая организма да има своята, необходима за оцеляването му „картина за света” – „картина на вътрешната и външна среда”, така че да й реагира адекватно.

В действителност, много по-точно би било да се каже, че мозъкът вижда, а не окото. Окото може да бъде сравнено с обектива на фотоапарата.

Всяка сетивна система се състои от рецептори, неврални пътища и части от мозъка, участващи в сетивните възприятия. При много животни има по няколко отделни сетивни системи — за зрение, слух, осезание, вкус, обоняние, равновесие. Всяка сетивна система, представлява сложна невродинамична система, която по своята функция и строеж е преди всичко аферентно (донасящо) образувание. Тази функция е продукт на историческото развитие на организма, който в хода на еволюцията се приспособява все по-точно да разграничава свойствата на дразнителите, падащи върху рецепторите.

Условните и безусловните рефлекси са закономерен отговор на организма към
въздействието на вътрешната и външната среда, който ОТГОВОР се осъществява благодарение на взаимодействието на нервната система със средата, опосредставно от сетивата.


Имат ли психика живите същества, които нямат нервна система и ако имат каква е ? Как се развива психиката?




Елементарна СЕНЗОРНА ПСИХИКА

Сензор или „датчик” , е първичен преобразовател на физични или химични параметри в УДОБЕН ЗА ИЗПОЛЗВАНЕ СИГНАЛ. Тези устройства представляват неизменна част от системите с автоматизирано управление. Разграничаването на термините сензор и измервателен елемент е проблематично, тъй като не съществуват единни дефиниции.
Сензори са интегрирани в множество устройства, които използваме всеки ден, като например електроуреди, мобилни телефони и т.н. Възможните им приложения са практически неограничени.
Чувствителността на сензора е индикатор за големината на промяната на изходния сигнал при дадена промяна на входната величина.



Биологичният еквивалент на сензора е РЕЦЕПТОРЪТ.


Рецепторите са органи у живите организми, които имат способността да УЛАВЯТ промени в околната среда и да ги пренасят към централната или вегетативната нервна система за ОБРАБОТКА.

Това са вид нервни клетки, които реагират на различни промени в средата - например допир, натиск, топло, студено, горчиво, сладко, кисело. Рецептори има също в ушите и очите, където се улавят съответно светлина, цветове и звукови вълни. Те са специализирани за улавянето на точно определени промени. Така рецепторите за топлина не могат да уловят светлинни или звукови промени.

Всеки рецептор има минимални и максимални нива на инервация.
Минималното ниво на инвервация представлява минималната промяна във външната среда, която рецепторът може да улови. Пример за това е, че човешкото ухо не чува всички звуци, както и човешкото око не вижда всички честоти на електромагнитния спектър. Максималното ниво на инервация представлява максималното ниво на дразнителя, което може да бъде регистрирано адекватно. След това ниво рецепторът провежда нереален или смущаващ сигнал.

Примери: при топлене на ръката на печка, вие усещате топлите вълни - рецепторите работят нормално. При доближаване усещате повишаване на температурата. Но ако хванете с ръка котлона, рецепторът ще пренесе информация за болка вместо за още по-висока температура. Същият пример е валиден и при удар по окото - когато рецепторите в зрителния анализатор пренасят сигнал за светлина, като такава не е регистрирана реално.

Рецепторите играят важна роля в „рефлексната дъга“.
Те са разпространени по всички места в живия организъм и предават постоянно ИНФОРМАЦИЯ към ЦНС.

Предаваната информация за една секунда възлиза на няколко гигабайта, ако трябва да ги запишем на компютър. Интересен е фактът, че в мозъка няма рецептори. Това противоречи на израза „боли ме главата“. На практика болката идва от промени в налягането в черепната кухина, а не вследствие на инервация на рецептори за болка.

Смисълът на рецепторите, които непрестанно пренасят информация към нервната система независимо, Е че благодарение на тях организмът КОНТРОЛИРА всеки един процес и следи за дразнители, които го застрашават. Болката, независимо от органа, от който идва, е важен СИГНАЛ към организма за проблем. Понякога организмът сам решава този проблем, но сигналът за болка кара човек да потърси помощта на специалист за отстраняване на съответния проблем. Без рецепторите в организма ще се извършват процеси, застрашаващи живота му, без той да има ясна представа за случващото се.

Клетката като най-малка жива единица също притежава рецептори. Те са също тясно специализирани към определени промени на средата. Обикновено се намират по клетъчната мембрана и са изградени от белтъци в третична и четвъртична структура. Рецептори има разпръснати и из цитоплазмата на клетката. Чрез клетъчните рецептори клетката следи промените във вътрешната и външната среда – концентрация на химични елементи, ензими, белтъци, липиди, вирусни единици и др.


Хайде сега да се върнем ОБРАТНО НА ТЕМАТА - ПСИХИКА.


Първият етап от развитието на психиката е стадият на елементарната сензорна(рецепторна) психика.За животните с такава психика околният свят е „представен" не във вид на предметите в ОТНОШЕНИЕТО ИМ ЕДИН КЪМ ДРУГ, както за животните с тръбеста нервна система (включително и човека), а като отделни свойства, елементи, от които зависи задоволяването на основните жизнени потребности.

На това равнище на отражението съответства най-низшата степен в еволюционното развитие — мрежестата нервна система (например при мешестите животни),
и на висшия етап — възловата или ганглийната нервна система (при насекомите).

Като типичен пример за такова отражение само на някои, но затова пък важни свойства на предметите и явленията е поведението на паяка напр.

Щом като някое животно попадне в паяжината, паякът незабавно се насочва към него и започва да го оплита в мрежите си. Какво именно предизвиква тази дейност на паяка и към какво е насочена тя?

За паяка е важен само един признак — вибрацията (която извършват крилата на насекомото), предаваща се по паяжината. Щом като вибрирането на крилата престане, паякът престава да се придвижва към жертвата. На паяка, ако може да се каже така, му е безразлично всичко останало: стига да има вибрация.

Ако се докосне паяжина със звучащ камертон. В отговор паякът незабавно се насочва към камертона , покачва се на краищата му, оплита ги в паяжина и започва да им нанася удари с крайниците си – пипалата. За паяка, всичко, което вибрира е храна.
Това поведение е инстинктивно поведение, и е основното поведение характерно за животните със сензорна психика.



ПЕРЦЕПТИВНА ПСИХИКА


Следващият етап от еволюцията на психиката е стадият на перцептивната (възприемащата) психика.

Животните, които се намират на този етап, отразяват околния свят вече не под формата на отделни елементарни усещания, а под формата на ОБРАЗИ на цялостни предмети и на техните ОТНОШЕНИЯ ЕДИН КЪМ ДРУГ.

Това равнище на развитието на нервната система изисква еволюционно нов стадий в развитието на нервната система — централната нервна система (ЦНЦ).

Заедно с ИНСТИНКТИТЕ в поведението на тези животни основна роля започват да играят така наречените НАВИЦИ (условни рефлекси), придобити в живота на всяко отделно същество.

На висшите етапи поведението на тези животни придобива такива особености, които ни карат да говорим за появата на ИНТЕЛЕКТ, макар и елементарен и водят до добре известния, но далеч нерешен проблем: мислят ли животните?







....

сряда, 1 април 2015 г.

Самотата и породената от нея депресия... съзнателен избор, съвременна пандемия или продукт на изтезателното (само)разпитване?

...









Даже децата знаят, че вселената е безгранично голяма. След като откриха бактерии и на Марс, примитивни видове биологичен живот на Титан, а те са си в комшулука, дет’ се вика, няма физик, математик или статистик вече, който да си изкриви душата и да отрече, че има извънземни.

Не ще и дума, някъде в огромната вселена има извънземна форма на живот, нищо, че не ни се набива в очите. Няма как да е друго яче!

Въпросът е:
„Имат ли извънземните Бог, както ние - земляните си имаме… и ако – „Да”, то Той, в какви отношения е с нашия? В роднински или единствено в работни?

Трябва да е ясно! Извънземните задават ли подобни трудни за отговаряне въпроси, както земляните, или това е най-уникалната характерова черта на землянската ни идентичност? Тоест… това, че не сме сами е ясно на всички, но е възможно само ние да се саморазпитваме до полудяване. Саморазпитваме се като полудели, докато не изгоним и последния желаещ да отговаря на въпросите ни, за да останем съвсем сами да търсим отговори в цялата тази огромна Вселена.

Явлението се нарича : „ Осъзнатата ни самота, водеща до човешките тревоги и безпокойства породени от (САМО)РАЗПИТВАНЕТО и обратно”.


Порочните кръгове на самотата


На първи – втори поглед това страдание се превръща в тежко заболяване, познато под името: „полицейски саморазпит”. Появява се по села и паланки, но  придобива чудовищни размери в градовете, в които има концентрация на човешки единици.


Симптоми


- чувство за тъга или емоционална празнота, от това, че и да не сме сами… извънземните са толкова далеч, че на практика ги няма

- забавено мислене и лоша концентрация, породени от саморазпитването с безкрайни въпроси без отговор

- загуба на интерес или загуба на удоволствието от хобитата ни, вследствие на това, че човек  не може да се занимава с нищо друго докато си задава безОтговорни въпроси.

- множество затруднения при вземането на ежедневни решения, затруднения, породени от порочната практика на саморазпитването, която настройва хората да мислят, че ако изберат който и да е отговор, най-вероятно ще се прецакат - скоро се появява по-научно обяснение, което анулира предходното.



СА ЛАВИНООБРАЗНО СЛЕДСТВИЕ ОТ ГОРЕПОСОЧЕНИТЕ


- усещане за безполезност и мисли от типа:„никой не ме иска, никой не ме харесва", което си е истина, защото на всекиго, въпросите са му в повече, че чак пък и с твоитее да се товари… то се не трае.

- усещане за емоционална потиснатост до степен на невъзможност за плач, защото сълзите край имат, но въпросите - не!

- чувство на постоянна умора, породена от саморазпитването

- проблеми със съня, особено рано сутрин
/всеки знае поговорката: „Който не спира да пита… сън не го лови, не само отговори не идват”/

- мисли за самоубийство или за смърт от типа на: „на никой не му пука дали ме има или ме няма" - всички си имат достатъчно нерешими проблеми със собствената самота, че да се занимават с чуждата.


Хората са различни. Има и такива, които вярват в необяснимото, а не в това, че са сами.
Минават тънко - с един, два отговора, поради което не страдат от мъчително саморазпитване. Вярно е също, че до ден днешен, астронавтите не са видели нищо необяснимо.
Изследователите от миналото обаче, не са знаели на какво ще попаднат, плавайки в океана. Така е и с пътуването в космоса. Кой знае на какво ще се натъкнем или какво ще ни открие. Това му е хубавото на космическите мисии. Това, че нещата не съществуват само защото "не ги виждаме" е землянско мислене. Другопланетяни може да не мислят така. Преместим ли границите достатъчно далеч ще се натъкнем на нещо необяснимо там горе, независимо че никога не сме го виждали, няма друг начин.
Някой ден ще открием нещо толкова необичайно, че чак ще ни се струва невъзможно, но щастлива невъзможност... и и ще престанем да се чувстваме сами.
Вервайте ми!


...







....





събота, 25 октомври 2014 г.

Юлия Кръстева: Нови форми на бунта /взаимствано от в. Дневник/


...


"Дневник" препубликува текста на публичната лекция на известния литературен теоретик и семиотик, психоаналитик и писател Юлия Кръстева, която тя изнесе в препълнената аула на Софийския университет "Св. Климент Охридски",от сайта на "Литературен вестник"Текстът е писан на френски, но Кръстева прочете българския превод, направен от Дарин Тенев. Лекцията е публикувана и в хартиеното издание на новия брой 29 от 2014 г. на "Литературен вестник" и беше предоставена на "Дневник". 
Дами и господа, скъпи приятели,

Благодаря ви, че сте тук, благодаря за вашия прием! Отправям признателността си на първо място към Френския институт и към Посолството на Франция в София, които поеха на свои разноски това пътуване; и особено към Софийски университет "Свети Климент Охридски" и неговия ректор, професор Иван Илчев, както и към академичната общност, която организира с много грижа и внимание нашата среща, въпреки че академичната година още не е реално започнала. Благодаря специално на професор Миглена Николчина, с която от много години вече ме свързва едно силно философско съмишленичество, и без чието вярно приятелство и старание тази визита нямаше да се случи.

Вие имате пред себе си (както често обичам да казвам) жена от български произход, с френска националност, европейско гражданство, осиновена от Америка. Дължа ви признание: виждам този калейдоскоп или несигурна постройка като избраничество, в библейския смисъл на термина, Berit (Habrit) – късмет и изпитание. Как е възможно това?

Моето хегелиано-марксистко образование, което подчиняваше личното на колективното, ме кара да кажа, че съм исторически продукт: Втората световна война, конференцията в Ялта, поделянето на континента ни на Източна и Западна Европа; мечтата на генерал дьо Гол, който вече виждаше Европа да се разпростира от Атлантическия океан до Урал и даваше докторантски стипендии на младите студенти от Изтока, говорещи френски; след това май 1968; падането на Берлинската стена; перестройката; гласността; пробуждането на Китай и възникващите нови световни сили; структурализма, постструктурализма; фройдизма; сблъсъкът на религиите; хиперсвързаността; финансово-икономико-политическо-обществено-метафизично-екзистенциалната криза... Ще спра дотук.

В това ускоряване на историята, което ми даде шанса да си създам своеобразно място, никога няма да забравя какво дължа на страната на моя произход, България: страна кръстопът, с бунтовен народ, която е моята родина.

Кръстопът: тъй като от самото начало това е било смес между прабългарските номадски племена, идващи от Централна Азия, и уседналите славянски племена на границата на Византия; от момента на своето зараждане българската нация се е ковала, като се е съизмервала с необятното гръцко и византийско наследство, като ги е поглъщала, като им се е съпротивлявала. Като кръстопът, нацията, от която произхождам, е следователно едно полифонично културно построение: културна тъкан, която се съзнава и ревностно желае да бъде такава, България е нация-азбука, България е нация-писменост. И тук, в тази сграда, искам да отдам почит, както го правя в последната си книгаТрепетни нагони на времето (Pulsions du temps), на основателите на тази българска идентичност, споена от културата: на братята Кирил и Методий и на техните ученици, сред които е и Климент Охридски, чието име ни приема тук.

Нация кръстопът, но също и нация бунт: разказите за бунтовните подвизи на Ботев, Левски и Димитров са звучали край люлката на моето детство много повече, отколкото детските приказки, и още преди да открия басните на Лафонтен, поезията на Виктор Юго, мислите на Волтер-Дидро-Русо: най-напред при сестрите от ордена на свети Доминик, а после във френския Алианс, където родителите ми са имали чудесната идея да ме запишат.

Съзнавам, че това национално наследство може да се изроди до тесен и реваншистки национализъм. Но се опитвам да съхраня от този български дух онова, което родителите ми – и българското училище – са ми предали и което за мен е съзвучно с най-ценното в европейската култура: космополитизма.

"Je me voyage" – "Пътешествам в себе си; не само в света, но и в себе си": такъв е девизът на моята героиня Стефани Дьолакур, която ме представя в един от романите ми,Убийство във Византия, който е и най-открит по отношение на българската ми съдба.

Що се отнася до бунтуването, аз се опитвам да го практикувам в духа на френското Просвещение, като заемам също от немската философия и психоанализата на Зигмунд Фройд. Докато българската дума "бунт", според някои тълкувания, ни възвежда вероятно към етимологическия корен на немското Bund, съюз, а според други е свързана с индо-европейския корен *bhou, изразяващ движение и сила, който е в основата също на "буря", "бушувам" и "буен"; същата частица стои в основата и на латинското furia, и на старогръцкото φύρω. Обаче френската форма "révolte" напомня на латинския си произход и препраща към санскритския корен "...+vel": разкриване, връщане назад, за да се отвори следходното, откровение, прераждане. 

Така че, като космополитна изследователка в кръстопътя на различни дисциплини, които подлагам на постоянно питане, аз нямам фиксирана идентичност. Дори съм убедена, че силата на нашата тъй крехка, тъй несигурна, тъй нападана Европа е точно в това, че тук, в гръцко-юдейската и християнска европейска традиция и благодарение на освободителното скъсване с религиозния обскурантизъм, донесено от века на Просвещението, следователно в Европа и никъде другаде, идентичността вече не е култ, а е въпрос.

Аз твърдя, разбира се, че на нас ни е нужна идентичност: национална, полова, езикова, куртурна... Тъй като идентичността е универсален антидепресант: ако не знаете вече кой сте, вие се съмнявате в себе си, постепенно ставате нищо, вие ще се угнетите, вие ще се самоубиете. Но антидепресантите бързо се израждат в маниакална възбуда и отварят пътя към братоубийствени войни: днес това е по-видно от всякога под натиска на интегризмите.

Така че още в моята родна България (където прекарах двадесет и пет години от живота си и която в моето детско съзнание вече беше неразделна част от Европа), а още по-непоколебимо във Франция (където живея от 48 години), аз научих, че няма друг начин да се изживява живота на духа в тези мрачни времена (за които говори един от моите "женски гении", Хана Арент), освен да се "постави голям въпросителен знак върху най-голямата сериозност" (за да цитирам известната фраза на Ницше). Ако трябваше да предам накратко полифонията на моето търсене (философия-семиология-психоанализа-роман), бих казала: вместо да се търси някаква "система", да се поддържа "въпросителния знак върху най-голямата сериозност".


Предлагам ви да слушате в този смисъл и размишлението върху "Новите форми на бунта", което предоставям на вашето внимание. 

ИНТИМНО ПРЕЖИВЯВАНЕ

"Аз се бунтувам, следователно ние съществуваме" (Албер Камю). Или по-скоро: Аз се бунтувам, следователно ние сме на път да се осъществим. Става дума за един просветителен и дълговременен експеримент.

Много се говори за бунт в нашия глобализиран свят. Народни въстания, възмутена младеж, детронирани диктатори, президенти, изпуснали олигархическите си нерви, надежди и свободи, потиснати в затвори, карнавални процеси и кървави бани. При тази ситуация възниква един въпрос : ще успее ли бунтът, наричан в Мрежата "riot", да събуди пресметливoто човечество в цифровата ера от хиперсвързания му сън? Или бунтуването е само хитрост на спектакъла, необходима му, за да продължи?

*Така много старите форми *wel и *welu, указващи волево, занаятчийско действие, довело до назоваването на технически предмети за защита и покритие, са довели до "връщане" (retour), "разкриване" (décou-vrement), "кръгово движение на планетите", италианското "volte-face", "обема" и "тома" на една книга (volume), френския "водевил", та чак до шведската автомобилна марка Волво.
Поне от два века насам сложната и богата дума, която в началото е била думата "бунт" [revolte],* е придобила политическо значение. Днес под бунт [revolte] разбираме оспорване на вече установени норми, ценности, власт. От Френската революция насам "политическият бунт" е светската версия на най-живото съзнание, когато то се опитва да остане вярно на тревогите и свободите си; бунтът е нашата мистика, синоним на достойнство.

Ала нещо се е променило в резултат на всеобхватната криза, която преживяваме сега.

За пръв път в историята си даваме сметка, че не е достатъчно да заменим старите ценности с нови "решения". Тъй като всяко решение (т. нар. "free-market", консумацията, сигурността, хиперсвързаността), което се превръща в "ценност" и възнамерява да замести старите рецепти (било то благотворителността на религиите или класовата борба на марксистите), всяко решение застива на свой ред в – потенциално тоталитарни – догми и безизходици. Под натиска на техниката, диктата на образите и ускорението на информацията, забравяме, че човекът, тоест говорещото същество е истински живо само при условие че има душевен живот. Но такъв живот съществува единствено когато човек постоянно поставя под въпрос своите норми и способности, собствената си полова, национална, езикова идентичност; желанията си, страданията си, своите любови и омрази. Не политическите апарати, а тъкмо разбунтуваните мъж и жена, в своето безпокойство на изследователи, са факторите, които усещат разочарованието от цивилизацията и търсят подходящ отговор. Срещнах неотдавна един ректор на университет в Аржентина, който ми каза, че иска да превърне младежите от бедстващите квартали не в "кадри", нито в бунтовници, а в изследователи, които да търсят причините и механизмите на наркотиците, оръжейния трафик, проституцията в техните райони. Този човек беше защитил дисертация върху Майстер Екхарт, мистик от ХІІІ-ХІV век, който моли Бог да го освободи от Бог...

Накратко, този професор споделя моето убеждение: преди да вдигнеш революция в квартала, трябва да направиш революция в себе си. Чрез какви средства да задвижим тази промяна?

Те са множество. Като психоаналитичка, аз смятам, че психоанализата е очевидно едно от тези средства. Но също изкуството, преоткриването на различните религиозни преживявания от миналото, дори когато си атеист, са други такива средства.

За психоанализата темата "бунт" е особено важна: на кушетката целта при един пациент с душевно страдание е да си припомни миналото, да го проблематизира, да го постави под въпрос, за да се откъсне от него, да го надмогне. Психоанализата не е, както твърдят някои, метод, който позволява най-добре да се "приспособиш" към обществото. Тъкмо обратното: тя е средство да преоцениш миналото си, за да утвърдиш своеобразието му чрез онова, което е най-оригинално в теб самия, което разкрива най-присъщото за теб, и в този смисъл е революционно. Фройд е един от най-язвителните, най-разбунтуваните умове на своето време, и съвсем не е основател на някаква нова религия, както го обвиняват. По време на анализата прераждането на пациента винаги преминава през новите връзки, които той успява да създаде с другия. В този експеримент (expérience) се състои възможният бунт. Той не е непосредствено политически, а допринася за едно продължително и дълбоко етическо изменение.

Бих дала за пример все още неизвестната работа на сирийската психоаналитичка Рафа Нашед, която защитих съвместно с други френски психоаналитици, защото беше вкарана в затвора поради това, че е водила психотерапия срещу страха. Тази жена се опитва да практикува психоанализа в една страна, където – както самата тя пише – не можеш да кажеш нито "не", нито "аз". Тя започва да превежда Фройд на арабски, като заменя обичайната реторика, която на този език изразява сексуалността в жертвени термини, с една любовна реторика, заета от големия мюсюлмански поет и мистик Манзур ал-Халадж (ІХ в.)! Истински бунт, според моето разбиране, който се връща към традиционните източници, съгласувайки най-взискателната модерност с културното разнообразие, с културната присъщност.

В последните години отдадох голямо значение на религиите. Дори се срещнах с папа Бенедикт ХVІ на междурелигиозната среща в Асизи през октомври 2011 г., където говорих от името на делегацията на невярващите. Как да се обясни това при една атеистична интелектуалка?

Смятам, че е належащо да се прокарат мостове между светския и християнския хуманизъм, както и с другите религии. В този дух създадох с израелски психоаналитици интердисциплинарен форум върху религиите в Йерусалим. Не идва ли при нас културата-бунт от гръцкия философски диалог, но също и от равинските тълкувания на Библията, от ретроспективното християнско размишление, което е едно непрекъснато поставяне под въпрос? Някои от ученията на древните митове могат да ни бъдат от голяма помощ, ако съумеем да се върнем към тях, да ги дискутираме и разясняваме. Действително, нашето секуларно общество е попаднало в клопката на едно изключително счетоводителско ръководене на живота. То мисли все повече през "данни", "цифри", "стойности" и все по-малко през "въпроси". Ще ви дам пример. Години наред търсих място да приютя своя син Давид с неговите неврологични трудности, да се уважава самостоятелността му и в същото време да се предпазва здравето му. Републиканските закони, въпреки усилията в последно време, все още не осигуряват истински персонализиран съпровод на мъже и жени в особено положение. Открих такова място не някъде другаде, а в една католическа асоциация, наскоро 
*Написах книга – размяна на писма с Жан Вание по този въпрос : "Техният поглед пронизва нашия мрак" (Leur regard perce nos ombres).
създадена в духа на "Арката" на Жан Вание: там намерих една наистина необикновена всеотдайност и отваряне към другия в цялото му различие.* Още едно доказателство, че е неотложно хуманизмът да бъде утвърден наново, като се използва опитът на всички.

Трябва да се върнем към форми на бунта, които са радикални, защото са му присъщи. Тези форми ще гарантират независимостта на духа и творческите му способности; проблематизирането на ценностите и идентичностите; интимното преживяване (expérience intérieure); новото поставяне под въпрос на приетото, на клишетата, на "езиковите елементи". Чрез тези форми на бунт ще можем да се докоснем, под стереотипите и конвенциите, до неизречимите травми на нашата психика. Не за да ги увековечим, не за да балсамирам "моята депресия","моята перверзия" както прави известна литература, ценена по медийния пазар, а за да разглобя тези травми, да ги анализирам и преоценя. Така само мога да се преродя в нови връзки, в множествеността на връзките, които ще възникнат. Това е вярно за Запада и, по различен начин, за нововъзникващите страни, където освободителните подеми търсят ресурс в завръщането към духовните традиции, но попадат в клопката на обскурантизма. Под обскурантизъм разбирам триковете на технологията, а също и опиума на религиозните догми, които банализират съзнанието. Eдинствено бунтовният, непримирим, вътрешен опит може все още да ни спаси.

Споменах психоанализата. Само че бунтът, който се опитва да прероди анализантите и да изгради душевен живот в тях, не е чужд на онова, което всяка личност изпитва, когато се вслуша във "вътрешния си глас", пресечен от сложни логики. От тях днес ще откроя само две движения, познати на всеки от вас: нуждата да вярваш и желанието да знаеш.

Нуждата да вярваш и желанието да знаеш*А. Океанното чувство….

Две психични преживявания изправят аналитика преднуждата да вярваш. Първото препраща към онова, което Фройд в отговор на запитване на Ромен Ролан описва не без резерви като "океанно чувство" (в Цивилизацията и разочарованието от нея, 1929**). Фройд описва съкровеното единство между Аза и околния свят, усещано като абсолютна сигурност, пълно задоволяване, безкрайна защитеност, но също и като загуба на себе си, в която сме погълнати от околната среда, тя ни заобикаля и прегръща, тя ни обхваща (като контейнер) – и напомня преживяването на кърмачето, което още не е 
*Виж Julia Kristeva, Cet incroyable besoin de croireop. cit., предговор, pp. 7-21.

**[Български превод: Зигмунд Фройд, Ерос и култура, София: Евразия-Абагар,1991. – бел. прев.]
установило граници между своето Аз и майчиното тяло. Неоспоримо и несподелимо, дадено само на "някои", чиято "регресия може да стигне достатъчно далеч" и все пак признато от Фройд като изначално преживяване на Аза, това пред-езиково или над-езиково преживяване, доминирано от усещания, стои в основата на вярването. Вярването не в смисъла на предположение, а в силния смисъл на непоклатима сигурност, сетивна пълнота и неоспорима истина, която субектът изпитва като необичайно над-живяване, едновременно сетивно и ментално, и собствено казано – като екстатичен експеримент. Някои естетически творби, като например Прустовия роман По следите на изгубеното време, свидетелстват за това: повествователят описва сънища без образи ("сънят от втория апартамент"*), изтъкани от удоволствия и/или болки, за които "ние" "вярваме" (уточнява той), че са неназовими: сънища, които мобилизират крайната напрегнатост на петте сетива и които само една каскада от метафори може да се опита да "преведе". Разказът за тези сънища може да бъде тълкуван като триумф над "ендогенния аутизъм" ("autisme endogène"), който живее в несъзнаваните глъбини на всеки от нас, според психоаналитичката Франсис Тъстин. Дали писателят не успява да победи тези травми там, където аутистът се проваля?

В. Второто логическо движение, присъщо на вярата, е "първичната идентификация с бащата от индивидуалната предистория" (Фройд, "Аз и То" (1923).

Да вземем Псалм 116: 10: "Heemantikiadaber… הֶאֱמַנְתִּיכִּיאֲדַבֵּר"; "Вярвах дори когато казвах: силно съм съкрушен. Аз, който в своята необмисленост казвах: всеки човек е лъжа."** Свети Павел в своето Второ писмо до Коринтяни, 4:13, подема като ехо гръцкия превод на Псалм 116: "Epistevsadioelalissa…"***; на латински: "Credidipropterlocutussum", на български: "Повярвах и затова говорих"; на френски: "J’ai cru et j’ai parlé"; на немски: "Ichglaubedarumredeich"; на английски: "IbelievedandthereforeIhavespoken".

Тъй като псалмистът припомня, няколко реда преди това изказване, едно милосърдно вслушване от страна на Бог, любящия Друг, Третото лице, и като събирам различните тълкувания на еврейския термин "ки": "и", "затова", "въпреки", аз разбирам стиха така: "Тъй като Ти ми говори и ме изслуша, вярвам и говоря въпреки неназовимото."

* [В българския превод е предадено като "втори дом". Виж Марсел Пруст, Содом и Гомор. Част втора, прев. Мария Георгиева, София: Панорама, 2003, с. 173 и следв. – бел. прев.]

**[В Синодалния превод тези стихове се намират в Псалм 115:1-2: "Повярвах и затова говорих: силно съм съкрушен. В моята необмисленост си казах всеки човек е лъжа." – бел. прев.]

***Въпреки че знае и арамейски, и иврит, свети Павел цитира еврейската Библия по превода на т. нар. "Септуагинта".
Контекстът на Псалма е следователно съвсем ясен: той свързва вярата ("emuna", където се чува корена "amen", вяра или вярване), която ръководи речевия акт, с конкретни твърдения, които понякога са подвеждащи и потискащи ("силно съм съкрушен", "хората лъжат" и т.н.). Вярата, ще рече: убеждението, че "има Друг, когото слушам и който ме слуша", държи ключа – условието и дълбинния смисъл – на самия речеви акт, бил той и оплакване. Тъй като вярвам, говоря; не бих говорил, ако не вярвах; да вярвам в това, което казвам, и да постоянствам в казването, произтича от способността да вярвам в Другия, и съвсем не от екзистенциалния опит, който е силно разочароващ (съкрушение и лъжа). Но какво е "да вярвам"?

Латинското credo произхожда от санскритския корен, kredh-dh/srad-dhā, което обозначава акт на "доверяване" 
*Emile Benveniste, Vocabulaire des institutions indo-européennes, t. 1, Minuit, 1969, pp. 171-180.
на бог, предполагащ възстановяване под формата на божествена услуга, оказана на вярващия; именно от този корен идва и секуларизираният финансов кредит: депозирам едно благо, като очаквам отплата (Емил Бенвенист детайлно е обяснил това развитиe*). Вярването е кредит: не е учудващо, че и двете днес са в криза...

Каква е връзката с Фройд?

Психоаналитичният експеримент на детето и на възрастния свидетелства, че съществува един ключов момент от развитието, при който infans (детето, което още не говори) се пренася или "проектира" във външно лице, с което се идентифицира: любящия баща. Първичната идентификация с "бащата от индивидуалната 
*« Le Moi et le Ça » [1923], in Œuvres complètesop. cit. ; виж също Julia Kristeva, Histoires d’amourop. cit. [В българския превод: "бащата от предисторията на собствената личност". Виж Зигмунд Фройд, "Аз и То", В:Отвъд принципа на удоволствието, прев. Маргарита Дилова, София: Наука и изкуство, 1992, с. 174. – бел. прев.]

**Sigmund Freud, « De la psychothérapie » [1905], in Œuvrescomplètes, t. 6, tr. fr. Pierre Cotet, René Laine, 2006, pp. 45-58. [Зигмунд Фройд, "За психотерапията", В: Съвети към лекаря, прев. Пламен Градинаров, София: Евразия, 1997, с. 28-38; понятието "вярващо очакване" се появява на с. 29. – бел. прев.]
предистория"*, зора насимволната тройност, която замества обаянието и ужаса от двойната взаимозависимост майка-и-дете. Това доверяващо се признание, предлагано ми от бащата, обичащ майката и обичан от нея, и към когото аз на свой ред се обръщам, променя ехолалията в езикови знаци, чийто смисъл бащата фиксира.

Знаци на обекти, но преди всичко знаци на моето ликуване и на моя ужас, думите на езика трансформират тревожността ми във "вярващо очакване":gläubigenErwartung**, пише Фройд. Бащиното любящо вслушване придава смисъл на онова, което без него би било неизречима травма: безименна прекомерност на удоволствия и болки. Само че не Азът конструира тази първична идентификация; нито пък ми я налага любящият баща. Съпричастието (Einfühlung) – това начало, тази нулева степен на ставането Едно с третия – е "пряко и непосредствено" като гръм или халюцинация. Това "единение" на мен-в-другия-който-е-трети се отпечатва в Аза и го основава... с посредничеството на сетивността и речта на майката, обичаща бащата – майка, на която аз все още принадлежа и от която все още съм неотделима. Аз не говоря без тази майчина опора, която представлява моето "вярващо очакване", отправено към любящия баща от индивидуалната предистория: баща, който притежава "атрибутите на двамата родители". Този баща, който ме е предшествувал, който е трябвало да бъде там още преди Лай, преди известният "Едипов" баща да формулира своите забрани и закони.

Така се очертава един въображаем баща, който, като ме признава и обича през майка ми, ме кара да вярвам, че и аз мога да "вярвам". Че мога да се идентифицирам с него – Фройд използва термина "вложение" ("Besetzung " на немски, "cathexis " на английски). Да вярвам и/или да влагам в него не като в обект на нужда и желание, а да влагам в представата, която той има за мен, и в неговите думи – в представата, която имам за него, и в моите думи. "Вярвах и говорих."

Само на тази основа нуждата ми да вярвам, която е била задоволена по този начин и ако са ми били предложени оптималните условия за развиване на езика, ще може да се съчетае с друга способност, разяждаща и освобождаваща:желанието да зная.

Кой не знае ликуващия транс на детето, поставящо въпроси? Все още намиращо се на границата между плътта на света и царството на езика, то не спира да ни води към онази несъвместимост между имената и съществата. Тази празнота между имената и Битието, която вече не го ужасява, а го разсмива, тъй като вярва, че е възможно да назоваваш, да караш да се назовава.

Юношата е вярващ

Детето-крал, което дреме в "детството" на всеки от нас, е според Фройд ("Три студии върху теорията на сексуалността" (1905)) "изследовател в лаборатория": с всичките си събудени сетива то се опитва да разбере откъде идват децата. Това неутолимо любопитство е тъй изкусително, че затъмнява характеристиките на юношата: точно защото няма юноша без нужда да вярва.

Юношата не е изследовател в лаборатория, той е вярващ. Всички ние сме юноши, когато изпитваме страстта по абсолюта. Фройд не се е занимавал с юноши, защото самият той е бил най-невярващият, най-нерелигиозният от всички хора, които някога са съществували. Да вярваш, в смисъла на [религиозна] вяра, предполага страст по една абсолютна връзка с обекта (т. нар. обектното отношение): вярата желае всичко, тя е потенциално интегристка, какъвто е и юношата. Адам и Ева, Ромео и Жулиета са неин емблематичен образ; всички ние сме юноши, когато сме влюбени.

Само че, тъй като нагоните и желанията ни са амбивалентни, садо-мазохистични, вярването, че Идеалният Обект съществува, е постоянно застрашено, когато не е напълно доведено до провал. Тогава страстта в търсене на идеален обект се обръща в наказание и самонаказание, които идват с цялата си свита: разочарование-депресия-самоубийство; или, в една по-регресивна и соматична форма, анорексичен синдром; дори, в съвременния политически контекст, тласъкът, унищожаващ мен-с-другия, който нарекох синдрома на камикадзе. Поради това, че юношата вярва в обектното отношение, той изпитва жестоко неговата невъзможност.

Вярване и нихилизъм: болестите на душата

Става ясно, че юношеството, структурирано от идеализацията, е все пак едно боледуване от идеалност: било от идеалността, която му липсва, било от идеалността, с която юношата разполага в определен контекст, но която не се приспособява към следпубертетния нагон и към нуждата му да споделя с един абсолютно задоволяващ обект. Юношеската идеалност по необходимост винаги изисква и винаги е в криза: тя се бунтува срещу идеалните и невъзможни норми. Юношеското вярване съпътства неумолимо юношеския нихилизъм. Защо? Тъй като раят съществува (за несъзнаваното), но "той" или "тя" ме разочароват (в реалността), аз мога единствено да им се сърдя и да си отмъщавам: от което произтича престъпното поведение. Или: тъй като то (идеалното) съществува (в несъзнаваното), но "той" или "тя" ме разочароват или ми липсват, аз мога да се сърдя само на себе си и да отмъщавам на себе си, срещу тях: от което произтичат осакатяванията и саморазрушителното поведение.

Тези типове поведение са само обратната страна на боледуването от идеалност, което постоянства и им служи за опора, без да се оставя да бъде накърнено и още по-малко унищожено. Така токсикоманията унищожава съзнанието, но осъществява вярването в абсолюта на оргазмичната регресия в една халюцинаторна наслада. Анорексичните типове поведение прекъсват майчината линия и разкриват битката на младото момиче срещу женствеността, но в полза на едно свръхвложение на чистотата-и-твърдостта на тялото, което се стреми да се присъедини към фантазма за една духовност, която сама е абсолютна: чрез този фантазъм цялото тяло изчезва в едно Отвъд със силни бащини конотации. Вандализмът е друга екстремна форма, която превръща алчността за абсолютното задоволяване в унищожение на всичко онова, което се различава от това задоволяване, на всичко друго, а накрая и на самия себе си. Тъй като самата граница Аз/ друг, добро/ зло, е унищожена: не съществува никаква връзка, никакъв обект за тези "субекти" (които всъщност не са субекти), измъчвани от разпадането на всички връзки и от лишаването от обект.

Секуларизацията е единствената цивилизация, на която й липсват обредни практики и ритуализа юношите, каквито са съществували от праисторическо време и каквито съществуват в установените религии. Дали това боледуване от идеалност не се дължи на това, че сме отрекли нуждата от идеали?

Като споделя синдрома на боледуването от идеалност, характерен за юношата, психоаналитикът има шанс да преодолее съпротивите на юношата и да го поведе към един аналитичен процес, към който той изглежда невъзприемчив. Религиозната нужда, заменена през целия ХХ век от идеологическия ентусиазъм, е предлагала и винаги предлага да признае този синдром: ритуалите за инициация, за пост и въздържание, после изкуствата – романът във времето на възникването си през Ренесанса, всички тези форми разказват инициационните приключения на персонажи юноши.

Разбира се, юношеското недоволство тревожи модерното общество: дотам, че се отпускат сочни кредити за тържественото откриване например на "Дом на юношата", където се изграждатспецифични форми на юношеска психиатрия след детската психиатрия. Само че светският морал се оказва ненадейно изненадан, щом младите ревностни католици тръбят и манифестират срещу "брака за всички" и "се осмеляват да се ангажират", според думите на един от младите им "отчета". Това напрегнато завръщане на религиозното чувство най-често възприема формата на "духовни бриколажи", които хората, и по-често юношата, комбинират според вкусовете си и според момента, като заемат от интернет религиозни фрагменти оттук-оттам. Те заемат също и форми на отклонение от признатите религии (сектите) или на интегризъм (окуражаващи в името на идеала експлозия на смъртния нагон).

В този контекст юношеството може би е и шанс, ако може да го обмислим, за да придружаваме юношите в нуждата им да вярват, която се развива успоредно с невъзможността на това вярване. Така ще съумеем да разтълкуваме по-добре вариантите на това ново разочарование от заобикалящата ни цивилизация, които се изразяват в завръщането на "нуждата да вярваш". А ние споделяме тази нужда чрез посредничеството на това вечно юношество, което живее в нас.


Накрая, бих искала да обърна особено внимание на бунтовете, наричани "недоволството на предградията", които се усещат особено силно в някои големи градове на Европа: Лондон, Париж, Марсилия... Не са ли те провал на френския модел на секуларизацията, на светското начало?Става дума за по-сериозен проблем: ние се докосваме тук до едно психическо положение, което е логически и хронологически отвъд или преди сблъсъка на религиите.

Мисля, че престъпното поведение на "онеправданите тийнейджъри" всъщност разкрива една по-радикална фаза на нихилизма, фаза, която се развива под или преди "сблъсъка на религиите". Това престъпно поведение – този"гангстеро-интегризъм", е по-сериозно, тъй като то улавя в по-голяма дълбочина двигателите на цивилизацията, като изразява унищожението на пред-религиозната "нужда да вярваш", гаранция за душевния живот със и за другия, който днес се опитвам да изясня.

Юношеският гангстеро-интегризъм рязко изкара на бял свят факта, че вече и самото религиозно третиране на бунта се оказва злепоставено, недостатъчно да осигури райското стремление на този парадоксален вярващ, на този нихилистичен вярващ – по необходимост нихилистичен, поради това, че е патетично идеалистичен – какъвто е дезинтегрираният юноша, десоциализиран в безмилостната глобализирана миграция.

Психоанализата поема риска да застане от страната на тази дълбинна дезорганизация на личността – разпадането на връзките ваза ("аз" не съществувам", "няма нищо освен един нагон за разпадане, готов на всичко") и на връзката с другия– чак до лишаването от обект ("другият няма нито смисъл, нито стойност"), където триумфира единствено смъртният нагон, злонамереността на злото. Ето че се сблъскваме по нов начин с понятието "радикално зло".

Какво значи радикално зло? То се състои в това да се обяви – и да се осъществи – излишеството от човешки същества, което води до тяхното унищожаване, до тяхното осмъртяване (Кант, Арент).

Безпричинно ли е радикалното зло? Мистиката и литературата твърдят, че е безумно да се търсят причините на радикалното зло. Ние – политическият пакт – не можем да спрем дотук. С психоаналитичния опит не ми е достатъчно да се бунтувам. Аз търся

логиките на крайното зло

за да му направя по-точно тълкуването в преноса-контрапреноса. Ние откриваме, че след семейната дезинтеграция и общественото безсилие, определени хора – особено юношите – се поддават на боледуването от идеалност: неспособни да разграничат добро и зло, вътре и вън, субект и обект, те буквално експлодират. От двата нагона, които живеят в нас, нагон на живота и нагон на смъртта, именно смъртният нагон поглъща душевния живот, който гасне в сляпа деструктивност и е в крайна сметка самоунищожителен. Нуждата да вярваш пропада вимперията на разпадането на връзките и лишаването от връзка с обекта, придружени от едно безумно удоволствие или в празнотата на апатията.

Тук трябва да направим едно разграничение. Да, съществува, от една страна, зло, което е резултат от сблъсъка на ценности, който сблъсък сам е продукт на разнообразните и конкуриращи се либидинални интереси, които поддържат схващанията ни за доброто и злото. Религиозният човек иморалният човек са конституирани от тези схващания: повече или по-малко виновни и разбунтувани, те живеят от тях, загрижени са за тях и се надяват да ги изяснят, за да може евентуално да започнат да се разбират, вместо да се избиват.

Освен това зло обаче съществува едно друго, крайно зло, което помита смисъла на самото разграничение между добро и зло и по този начин унищожава възможността за достъп до съществуването на ближния и впоследствие на самия себе си. Тези гранични състояния (États limites, borderline states) не намират убежище нито само в болниците, нито само на кушетката, а се развиват в социополитически катастрофи, в отвращението [l’abjection], което предизвиква у нас унищожаването на човечността – на пълното унищожение: като при Холокоста (Шоа), организиран от нацистките лагери на смъртта, този ужас, който все още нашият разум не може напълно да обясни. Само че в днешния глобализиран свят нови форми на крайното зло се разпростират в тълпата на болните от идеалност.

И именно от тази диагностика произтича дързостта на психоаналитичния съпровод, който се стреми да бъде много повече от някакъв "схватлив морализъм" (moralisme compréhensif) (Лакан). Този съпровод поставя аналитика на непоносим кръстопът, където това лишаване/набавяне на обект се извършва и застрашава анализанта и аналитика, но където също може да се задейства едно реструктуриране (възраждане). Такъв е нашият облог, след откритието на смъртния нагон (Фройд) и на потенциалната злокачественост на боледуванията от идеалност, присъщи на психическия апарат. Тези болести на душата, които унищожават нуждата да вярваш и желанието да знаеш по такъв начин, че човешкото същество, неспособно да прави вложения и да установява връзки, лишено от "себе си" и от смисъла на другия, се скита в едно отсъствие на "свят", в един не-свят, без каквото и да е "добро", "зло" и "ценност".

Възможно ли е да доведем аналитичното вслушване до тези граници на HomoSapiens и все още да практикуваме психоанализа в тези условия?

Съвременното общество се намира пред едно историческо предизвикателство: способно ли е да се изправи пред тази криза на нуждата да вярваш и на желанието да знаеш, която похлупакът на религията вече не може да овладее и която заплашва основата на връзката между хората? Тревожността, която смразява демокрациите в това време на ексцесина фона на икономическата и социална криза, изразява несигурността ни пред този колосален залог. Способни ли сме да мобилизираме всички средства, полицейски, както и икономически, без да забравим средствата, които ни дава изследването на психиката, за да съпроводим с деликатността на необходимото вслушване, с адекватно образование и с подобаваща щедрост, това мъчително боледуване от идеалност, което ни връхлита и което изразяват юношите от добрите квартали, а още повече от зоните на безправните. Интерпретирана по този начин, "кризата на младите", която зове Бог, и кризата на онези, които се поддават на злонамереността на злото, не може да не ни засяга.

*[Срв. Фридрих Ницше, "Веселата наука", прев. Харитина Костова-Добрева, Съчинения в 6 тома, т. 3, София: Издателство "Захари Стоянов", 2002, §382, с. 591; както и Фридрих Ницше, "Ecce homo", Съчинения в 6 тома, т. 6, София: Издателство "Захари Стоянов", 2004, с. 326. – бел. прев.] 
Опитах се да ви кажа как тази криза засяга мен. Дали не съм оптимистично, дори твърде оптимистично настроена? Бих се определила по-скоро като енергична песимистка, която оценява в мисълта единствено активния разум или по-скоро актуалността на разума. Питам тогава: какво да се прави? Какво да направим ние? Подемам Ницше: "Да се постави голям въпросителен знак върху най-голямата сериозност",* а значи и върху това, което се нарича Бог. За преоценка (UmwertungallerWerte) на ценностите, на страстите, на нуждите да вярваме и на желанията да знаем. Да не капитулираме пред злото, дори и пред крайното зло. Но да продължаваме търпеливо търсенето – не на някаква сигурност, не на някакво си утопично равновесие или система, а на онази крехка точка, която, френският математик и философ от 17 век, Блез Паскал описва като "вечно движение": "Който е открил тайната да се наслаждава на доброто, без да се ядосва на противното му зло, ще е намерил точката. Това е вечното движение." Ами ако бунтът, който ни липсва днес, е тъкмо тази "точка", това "вечно движение" към "тайната да се наслаждаваме на доброто, без да се ядосваме на злото" ... Определено интимно преживяване...